Карантината в миналото
От кога съществува карантинирането?
Приложението на карантина е завладяваща тема в историята на хигиената. Избягването на болни е документирано в древни текстове, включително Стария завет. Хипократ говори за изолация около 460- 370 г. пр.н.е.
Една от най-ранните употреби на карантина е контролът на движението на болни хора през 532 г. от н. е. Тогава император Юстиниан от Източната Римска империя издава заповед, че лица, пристигащи в столицата от „замърсени населени места“, трябва първо да бъдат настанени в специални съоръжения за „почистване“.
Подобни мерки за карантина и изолация се използват през следващите векове:
- В седми век в Китай, а по-късно и други части на Азия
- В Европа през Средновековието за защита на крайбрежните градове от епидемии на чума
- В САЩ и други новооткрити територии за ограничане на болести сред местното население
Чумата
Терминът “карантина” (от италианския „quaranta“, означаващ “четиридесет”) е строго свързан с чумата и датира от 1377 г. Тогава ректорът на морското пристанище Рагуза официално издава 30-дневен период на изолация за кораби. Преди изтичането на този периода, хора и стоки нямали право да напускат корабите поради риска от зараза.
Твърдо разделение между здрави и заразени лица първоначално е постигнато чрез използването на импровизирани лагери. Те са разположени далече от градовете, за да ограничат разпространението на болестта, но достатъчно близо, за да бъдат транспортиране на болните.
Следващата стъпка е приемане и създаване на здравни документи. След съобщение за ново избухване на чума, пристанищните градове затварят за кораби, пристигащи от заразени райони.
Когато пристигне лодка или кораб, за който се подозира, че носи чума, се подава сигнал със знаме. За такива знамена се следи и наблюдава от наблюдателите на църковната кула на Сан Марко. Капитанът на плавателния съд бива отведен със спасителна лодка до кабинета на здравния магистрат и държан в изолирана стая, откъдето говори през прозорец. По този начин разговорът се провежда на безопасно разстояние. Капитанът трябва да покаже доказателства за здравето на моряците и пътниците, а също и да предостави информация за произхода на стоките на борда. Ако има подозрение за заболяване на кораба, на капитана се нарежда да продължи към карантинната станция, където пътниците и екипажът се изолират, а корабът бива добре опушен и задържан в продължение на 40 дни.
Процедури за така нареченото „изчистване“ на различните продукти на борда се изпълняват стриктно, следвайки подробните предписания на властите. Вълна, прежди, плат, кожа, перуки и одеала се считат за продукти, които най-вероятно пренасят болести. Обработката на тези стоки се състои в непрекъсната вентилация. Продукти като восък и гъби се потапят в течаща вода за 48 часа. Всички тези предпазни мерки се основават на погрешна хипотеза (т. е., че „вредният въздух“ предава всички заразни болести), но предотвратяват директното предаване от човек на човек чрез вдишване на замърсени аерозолни капчици.
Проказа
Историята на проказата е пълна с неясноти и предположения. Някои от кръстоносците, връщайки се, носят проказа със себе си. Това представлява голям проблем за Църквата, която не само ги изпраща към Йрусалим със своята благословия и обещание за неприкосновеност, но учи, че проказата е наказание от Бог за нечестиви дела. Предполага се, че прокажените са се смятали за избрани от Бог, за да бъдат изкупени, и по този начин са обект на съчувствие и състрадание. Това е и причината на прокажени кръстоносци да се придава свещена аура. Дори кралски особи като кралица Матилда, съпруга на Хенри I, мият и целуват краката на тези кръстоносци като акт на състрадание и милосърдие, както и със скритата надежда, че това ще им донесе особени заслуги в отвъдното.
Възприятието на проказата в средновековна Западна Европа е сложно и вярванията са често противоречиви.
В Англия е приет закон по време на царуването на Едгар (около 950 г. от н. е.), който прави проказата валидна причина за развод.
На други места проказната кръв бива свързвана с менструалната кръв, която се предполага, че се изхвърля както от нечисти жени, така и от еврейски мъже, и се приема, че е носител на болестта. Възприеманата заплаха от прокажена кръв за християнската телесна цялост се проявява в социални ритуали и в широко разпространени клевети срещу прокажени жени и евреи, които са обвинени в канибализъм.